Начало Политика Ден за футболната история в Перник и как се сбъдна една мечта

Ден за футболната история в Перник и как се сбъдна една мечта

59

Никога няма да забравя най-култовата футболна реплика – “Господ е Българин”, която, лека му пръст, Николай Колев – Мичмана, изрече по повод победния гол на Емил Костадинов срещу Франция, който класира България на Световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г.

Радостта на голмайстора Емил Костадинов и неговите съотборници

Винаги, когато се сетя за онова незабравимо лято, благодаря на Бог, че съм преживял тези моменти на всенародна радост. Тогава бях 11-годишен и до днес помня ясно, как ние българите празнувахме и изживявахме американската мечта, заедно с Пеневата чета.

България победи на четвъртфинал с 2:1 световния шампион Германия

Тогава всички бяхме излезли по улиците и се радвахме заедно по детски чисто. Нямаше разделение между бедни и богати, стари и млади, СДС и БСП. Сините привърженици викаха за Стоичков, червените за Сираков. Нямаше негативни чувства като злоба и завист, а само щастие и любов, всички бяхме братя и сестри.

„Лудото“ американско лято

Преди лятната ваканция, по предмета “История на България”, ни бяха преподавали за борбите на предците ни за национално обединение. Докато слушах уроците, се възхищавах, как благодарение на високия български дух сме жънели победа след победа на всички фронтове. По някакъв начин след това свързвах историческите победи на българската армия с тези на българския национален отбор по футбол. Представях си, как всички български мъже, жени и деца, са действали, мислели и коментирали какво се случва на фронта, или в случая, на футболния терен. Как след всяка битка и победа, сме се радвали и надявали да постигнем заветната цел – обединение на земите, населени с българи, или в случая – класиране на финал на световното, а защо не и световни шампиони.

Сега, 25 години по-късно, мога да кажа, че в съзнателния ми живот, единствено през 94-та година, съм видял българската нация обединена.

Дойдох в САЩ през 2009 г. с жена ми Радост и всичко, което имах, бяха спомените ми за род, родина и футболната магия, която макар и за едно лято успя да обедини народа ни.

Когато на 18 септември 2010 г. се роди първата ни дъщеря – Анисия Ботева, като всеки родител бях много щастлив. Въпреки това, носталгията към Родината не ме напускаше. Животът ми беше основно работа и вкъщи. Вече имах семейство, но се нуждаех и от друга голяма мечта. Момчетата, с които работех, бяхме започнали да играем футбол на малки врати, два пъти седмично. Така се запознах с още наши сънародници, практикуващи футбол. В последствие разбрах, че българите тук имаме четири отбора на голям терен, играещи в местната Премиерлига с имена “Славия”, “Балкан”, “Ботев” и “Пирин”.

Лозан Миленов, Николай Василев и вратарят Атанас Аршинков, който излезе като титуляр в Перник

По това време се намерих с моя приятел Лозан Миленов, съотборник от клуба по класическа борба “Миньор” Перник, и с него заедно започнахме да играем футбол навсякъде, където играеха нашенци. В Америка няма много свободно време и мачовете с приятели станаха наше развлечение и социална среда. По същото време, сестрата на Лозан бе дошла на гости в Чикаго. Той и беше поръчал да донесе две тениски на “Миньор” Перник и много ме изненада, когато ми подари едната. Никога няма да забравя този момент. Не мога да обясня защо, предполагам пак заради носталгия.

Заедно с него започнахме да носим жълто-черните тениски на всеки мач, на който отивахме да играем. Междувременно, вече бе станало началото на октомври 2010 г. и от местния независим вестник на родните имигранти “България” разбрах, че се организира български турнир по минифутбол в зала. Тогава осъзнах, каква ще бъде следващата ми цел, която се превърна в моя мечта. Пожелах си, един ден да успея да зарадвам моите съграждани от Перник. Исках, по подобие на онова незабравимо лято през 94-та г., да ги накарам да излязат навън и да се радват от сърце и душа.

Тогава си казах, че това ще се случи само ако успея да помогна по някакъв начин “Миньор” Перник да стане шампион на България по футбол. Знам, че повечето от читателите ще ги накарам да се смеят от сърце, защото България не е Америка, където почти всяка година шампионът по сокър е различен и клубовете имат равен старт в първенството. На отборите са им наложени правила за привличане на нови играчи и те харчат фиксирани бюджети за тях. Но да се върнем на тази “невъзможна” цел “Миньор” Перник – шампион. Първото нещо, което направих, бе да организирам отбор по футбол за предстоящия турнир, с името “Миньор”. Не беше лесна задача, защото другите тимове вече бяха записани и нямаше свободни футболисти. Аз и Лозан бяхме първите играчи на отбора. От работата се включиха двама колеги – бесарбският българин и мой голям приятел Юрий Иванов, който и до ден днешен помага изключително много на “Миньор” Чикаго, и Валери Димитров. Намерих едно младо надъхано момче за вратар – Светослав Манов. Оказа се, че баба му е перничанка и след толкова години, онзи ден отново той пази на вратата на “Миньор” Чикаго в Перник.

Юрий Иванов (вторият от дясно на ляво прав), Алекс Баташки (първият в ляво), под него клекнал Михаил Нешевски, до него Валери Димитров, в черен екип вратарят Светослав Манов

Събрахме се общо пет души, а турнирът беше 5+1 и ни трябваха поне още няколко човека. Тогава, големият футболен деятел и организатор в Чикаго – Димитър Атанасов, ме запозна с две момчета, братята Ивайло и Алекс Баташки. Те също се присъединиха към нас и доведоха един техен приятел Михаил Нешевски. И тъй като все още нямахме необходимите жълто-черни фланелки, Иво и Алекс донесоха първите екипи на отбора, които бяха в бяло и черно, а на гърба над номера пишеше Олимпик. Не след дълго, благодарение на братовчед ми Владимир Симеонов, се снабдихме с желаните миньорски екипи.

Така, след изиграването на първите мачове в турнира, успяхме да привлечем и други играчи. Първата ни официална среща беше на 30 октомври 2010 г., срещу силния отбор на “България”. Поведохме с 3:0, но заради липсата на опит и обиграност загубихме със 7:3. Това е и рожденната дата на отбора, защото тогава за първи път играхме под името “Миньор”. И ако някой в началото ми беше казал, че ще дойде ден, в който “Миньор” Чикаго ще играе със своя патрон, по повод 100-години футбол в Перник, нямаше да му повярвам. На 27 юли, когато се проведе мачът на родна земя между братските отбори „Миньор” Перник и “Миньор Перник” Чикаго на “стадиона на Мира”, присъстваха над 6000 зрители.

Над 6000 души дойдоха на стадиона да отпразнуват 100-годишнината на „Миньор“

По статистика, толкова много хора са ходили на мач на „Миньор“ за последно преди 10 години. Прогнозата преди мача на главния организатор Денислав Захариев, който е най-запознат с цялата обстановка в „Миньор“ Перник беше, че очаква около 2000 души на стадиона.

Главният организатор Денислав Захариев

За пореден път в моя живот разбрах, че когато човек иска нещо с цялото си сърце и душа, и се бори, рано или късно, по един или друг начин то се случва. В този ден, хората от родния ми град, и стари и млади, бяха толкова емоционално развълнувани, само и единствено заради вековния “Миньор”. Перничани бяха щастливи, сплотени и доволни. И за финал, ще кажа: „Господи, на 27 юли, ти беше перничанин. Благодарим ти!“